Не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор и т.н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от доказателствената тежест да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства.
В свое решение ВКС критикува престъпването на така установената практика. Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че представените от ищеца разписки обективират сключени договори за заем на парични средства. Прието е също така, че ответникът, чиято била доказателствената тежест, не бил установил факта на предаването на сумите на основание, различно от договор за заем. Въз основа на това съдът достигнал до извода, че щом паричните средства са получени от ответника и не са върнати на посочените в разписките дати, то от това следва да бъде ангажирана отговорността му на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
Според ВКС тези изводи са направени в нарушение на правилата на формалната логика. Заемът е реален договор, при който едната страна предоставя на другата заместими вещи, а последната като получател се задължава да ги върне. Този договор не предпоставя предходни правни отношения между заемателя и заемополучателя. Доказването му става чрез възпроизвеждането пред съда на изявлението на получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне. Когато е доказано условно изявлението на получателя, не се презумира заем.
В свое решение ВКС критикува престъпването на така установената практика. Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че представените от ищеца разписки обективират сключени договори за заем на парични средства. Прието е също така, че ответникът, чиято била доказателствената тежест, не бил установил факта на предаването на сумите на основание, различно от договор за заем. Въз основа на това съдът достигнал до извода, че щом паричните средства са получени от ответника и не са върнати на посочените в разписките дати, то от това следва да бъде ангажирана отговорността му на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
Според ВКС тези изводи са направени в нарушение на правилата на формалната логика. Заемът е реален договор, при който едната страна предоставя на другата заместими вещи, а последната като получател се задължава да ги върне. Този договор не предпоставя предходни правни отношения между заемателя и заемополучателя. Доказването му става чрез възпроизвеждането пред съда на изявлението на получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне. Когато е доказано условно изявлението на получателя, не се презумира заем.
RSS Feed
